„Насилие без думи”

Вече повече от месец на всички нас ни се налага да се справяме с обстоятелства, с които до този момент не ни се е налагало, и да се адаптираме към един нов начин на живот. Налага се да живеем в изолация, в несигурност и безпокойство за утрешния ден и да не знаем какво ни очаква. Проучвания показват, че в периоди на изолация у семействата се усилват тенденциите към прояви на домашно насилие, както между партньорите, така и от родителите спрямо децата. На какво се дължи тази тенденция? Можем ли да намерим отговор в огромното културно наследство, което Франсоаз Долто ни завеща с трудовете си, посветени на децата?

Според Долто има насилие, там „където (вече) не се говори. Тогава се нахвърляме на другия тяло срещу тяло…”. Ако майката обсипва с нежности своето бебе, докато го кърми, ако, вместо да му говори, тя го гали, играе си с ушите му или го пощипва, докато то задоволява жизнено важна нужда, като хранене и кърмене, тя му причинява насилие. Тези деца започват да хапят след като са проходили. В книгата си „Основни етапи на детството” Долто казва, че е добре, когато виждаме как детето хапе или блъска друго дете, неговото поведение да „се очовечава” посредством думите на възрастните, които се опитват да предадат смисъл и обяснение на постъпките му. Не бива да бъдат осъждани действията на децата, а да бъде „преведено с думи” насилието, в което те са намерили допирна точка и тогава децата могат да станат дори най-добри приятели. Тя дава пример за две деца сбили се за играчка: „ – Явно имате да си кажете някои неща, но не е лесно при положение, че единият е по-силен, а другият по-слаб. На теб като по-голям ти е приятно да победиш малкия, но колкото и да ти е забавно, няма как отново да станеш малък.” Долто обяснява, че при човешкото същество „да обичаш” означава „да станеш като”. Да използва играчката на малкия означава да стане като него, затова той предпочита да разрушава, за да остане по-големият.

Но какво да правят множество майки, които не могат да се справят и се чувстват отчаяни и безсилни, тъй като остават дълго време сами в домовете си със своите деца, заради извънредното положение или поради решението да им се посветят, а в крайна сметка се оказват вбесени от тях. Ето какво казва Франсоаз Долто в книгата си „Когато се появи детето”: „Според мене присъствието на майката е необходимо на детето, докато то стане способно да общува с околните със сигурна походка и отчетлива реч… Ако след това си стои вкъщи, майката може да бъде полезна на малкото, само ако то има контакти с други деца и възрастни. Ето защо посъветвах майките, които остават у дома да се уговарят с други майки, да се събират по три-четири и да се редуват да гледат децата…, за да свикнат те да са заедно… Има обаче жени, които остават изолирани у дома, изнервят се съвсем и, както се казва оглупяват. И, разбира се, не са полезни за децата си. В такъв случай … е по-разумно да дадат малките на ясли. По-добре е детето да вижда майка си спокойна, макар и само вечер, отколкото да я гледа как раздразнена си скубе косите, крещи по цял ден, а когато съпругът се прибере, е напълно изтощена. За децата естествено е много по-приятно да имат майка, която се грижи за тях….Но е хубаво … да им се осигурят смислени забавления…, а майката често е заета с домашна работа и няма време за това. Важно е децата да имат творчески занимания извън дома. Освен това те изпитват потребност да бъдат с други деца… Майката и децата са заедно у дома, за да споделят радостта, че са един с друг. Иначе не си струва.”

Една майка споделя, че на моменти губи търпение, не успява да се овладее и удря дъщеря си. Франсоаз Долто коментира това по следния начин: „Явно е, че майката няма да се справи, като я пляска… Добре де, не би ли могла, щом почувства, че боят е вече на върха на пръстите й, да избяга в другата стая и да удря възглавницата?… Ще може да каже на детето, което я гледа: „Виждаш ли, толкова ми се искаше да те напляскам, че набих възглавницата”. Ако то обича да се забавлява, ще започне да бие възглавниците заедно с майка си и всичко ще свърши със смях. Мисля, че тази жена трябва да успее да превърне гнева си в забава. Не бива всичко да се превръща в трагедия…..Разбира се има дни, когато сме изнервени – трябва да го признаем пред децата, да ги предупредим, да ги изпратим в другата стая. Не е страшно и ако ги бутаме леко от време на време, но не е добре да стигаме до такава напрегнатост като тази майка. Просто трябва да успеем да ги изкараме извън нашия обсег, когато сме толкова раздразнителни.”

Долто дава насоки на родителите и в случаите на зараждащ се садизъм у децата. Агресивното поведение при децата може да бъде насочено към други деца, членове или не на семейството, спрямо животни, вещи или дори спрямо родителите.

Много често проявите на агресия между децата в едно семейство се дължат на ревност и съперничество. Ето какво казва Франсоаз Долто в книгата й „Основни етапи на детството”: „На всички е известно, че раждането на братче или сестриче всява смут в живота на първородното дете, което до този момент е нямало съперник. Обикновено в отговор на неговото враждебно отношение към новороденото ние го упрекваме, опитваме се да го вразумим и да му докажем …, че поведението му е егоистично, грозно и неприятно за възрастните…. То изтърпява новороденото, защото само на тази цена ще престанат да му се карат, но прикритата ревност остава притъпена и дълбока, като за дълги години напред прави детето чувствително към най-малката несправедливост… За да избегнем тази ревност на първородните …,трябва тъкмо напротив, да позволим на детето да изрази цялото си недоволство от появата и израстването на неговия съперник, никога да не го упрекваме, а да му съчувстваме винаги, когато се оплаква… Майката дори може още малко да подтикне детето в тази посока като каже: ‘’Смяташ ли?”, или дори „Сигурно си прав!”. След няколко дни новороденото ще бъде напълно прието и то за цял живот, тъй като сме оставили първородното да изрази страданието си без да му отнемаме достойнството….. Когато в процеса на израстване по-малкото прояви ревност към по-голямото или по-големите деца, можем да предотвратим задълбочаване на това състояние по същия начин: да позволим на тази ревност да се изрази и никога да не се опитваме да компенсираме тази ревност …, с повече обич и милувки…. А когато детето дойде да се оплаква от другите, никога не трябва да го отпращаме с думите: „Е, чудо голямо!”. Трябва да изслушваме неговото оплакване и да му съчувстваме, но без да заклеймяваме … Още по-малко да казваме: „Просто трябва да спреш да ходиш при големите, щом те удрят”. Оставете детето само да си направи извод как да постъпва….Никога не ставайте полицай или съдия… Ако враждата се засили, разделете участниците.., като предложите на всеки от тях занимание.”

Когато става въпрос за прояви на насилие на децата спрямо животни, Франсоаз Долто отговаря: „.. може би това дете се е бояло от инжекциите, защото не са му обяснили, че лекарят му ги слага, за да го излекува, а за да излекува кучето, трябва ветеринарният лекар да му бие инжекциите.”

А на родители, които наказват детето, като извършват спрямо него същото, което то е причинило на животното тя казва: „Все пак фактът, че майката го е приложила с много мъка, поправя всичко. Тя е действала с мисълта, че ролята й е да възпитава човешкото същество така, че да стане човешко същество. Това е съвсем различно от случаите, в които родителите хапят децата си още по-силно, за да си отмъстят, понеже и те са ги ухапали…, това би могло да накара детето да започне отново, тъй като придобива извратен вкус към силните усещания, които изпитва и когато насилва, и когато понася насилие. Такова поведение е абсолютно неприемливо, ако децата са още невръстни. Защото тяхната агресивност към животните обикновено идва оттам, че като по-малки са се почувствали, с право или не, обект на садизъм от страна на по-големи деца или на прекалено взискателни възрастни…”

Тези и още много примери можем да намерим в текстовете на Франсоаз Долто, посветени на детското развитие. Думите й, казани преди половин век, са все още актуални, още повече в момент като този, в който се завръщаме към базисните ценности на нашето общество.

Използвана и препоръчвана литература по темата:

Долто, Франсоаз. Основни етапи на детството. София, ИК Колибри, 2009;

Долто, Франсоаз. Когато се появи детето. София, ИК Колибри, 2012.

Рая Стафанова, психолог, експерт в „Зеленият морски двор на Варна“